Експедиция Арарат 2011

Автор: Андрей Димитров

Първите хиляди километри

Когато една седмица е много дълга и напрегната, човек няма търпение да дойде краят й. Когато и предните седмици са били също толкова тежки, чак нямаш търпение този край вече да е дошъл. Но когато този край е свързан с експедиция, до връх, по-висок от всеки друг, до който си се докосвал - експедиция, която организираш от близо две години и малко или повече ще отговаряш за още дванадесет души, тогава този край на седмицата тe кара да чувстваш едно друго притеснение – комбинацията от щастливата тръпка на едно ново приключение и свитото сърце на едно прикрито притеснение. Петък, 15 юли, беше белязаният ден, в който трябва да отлитаме за Турция. Последно нагласяне на багажа. Все пак има толкова неща, които могат да потрябват и само 15 килограма, в които трябва да се ограничат. В самолетите не можем да носим газ за примусите, което е притеснително – ще трябва на място да се купува. Последни записки, телефони, разпечатки. Стигаме до летището. Още докато се усмихна на единствената дама в нашата група, Дени, която вече е там и се сещам, че съм забравил разпечатките на самолетните билети. Не че са важни, но ей така – за спокойствие – „изтичваме” отново до вкъщи и обратно на летището. Групата от 13 човека вече се събира и сега е момента да отворим 2 студени бирички за раздумка и за да не се хвърлят като минем проверките за сигурност. Вече остава около час преди отлитане, а Иво още го няма. Редим се на опашката и със свити сърца си слагаме багажите на лентата и гледаме числата на кантара. Засега всичко минава гладко – при международния полет до Истанбул имаме по 20 кг, проблемът ще е при вътрешния, с ограничение 15.Появява се и Иво. Минаваме проверка на сигурността. Оказва се, че с големите обувки, които носим на краката за да спестим място в багажа, не може да се мине, освен ако не се събуят. Събуваме се. Някой е забравил кисело мляко в ръчната раница. Друг е сложил консервите за експедицията, трети си носи карабинерите и самохвата. Става суматоха. Млякото пада и се размазва на земята. За кратко, буквално успяваме да омажем положението. Връщаме се назад при чек-ина и за радост, разрешават ни да чекираме още една раница със забранените за ръчен багаж артикули и пак минаваме проверка на скенерите. Аз си забравям слънчевите очила, Радо – телефона във ваничките, пък току що сме преминали и паспортния контрол. Хайде пак назад по системата. Добре, че служителите са спокойни и подхождат с разбиране. Вече всички знаят, че сме се събрали да ходим на експедиция...Самолетът ни каца по разписание на летището Сабиха Гьокчен в Турция. Е, вярно, турските пилоти карат малко „грубо и остро”, и кацат „с ряз”, което накара рускините да се кръстят, молят и бурно ръкопляскат, след като оцеляха, но нас това не може да ни трогне. Ние вече мислим за големите неща пред нас. През илюминаторите имахме възможност да наблюдаваме планини, язовири, реки, долини и морета и сега искаме отново да имаме този птичи поглед, но височината да я постигнем сами. На летището със Светльо се сдобиваме с „партийно” уиски от безмитния магазин, което да ни е спътник, тъй като знаем, че алкохолът е много скъп в Турция, пък в раницата не можеш да си носиш много. Багажът ни се бави. Накрая всички раници ги изкарват от изхода за „извънгабаритни товари” – явно закачените щеки и пикели по раниците са ги шашнали. Имаме да убием някой час, затова окупираме едно по-отдлечено ъгълче, сваляме горещите обувки и ядем сандвичи и пием “Ефес”. После десерт и глътка от уискито за настроение и по-хубав сън в следващия полет. Малкото минувачи, които се осмеляват да минат през нашия стан, ни гледат или с укор, или любопитно, или дори с малко завист, но важното е, че ние отвръщаме с доволен непукизъм.
Идва време за багажите. Моята раница е първа и човекът със спокоен тон ми обяснява, че е с около 3 килограма по-тежка от допустимото. „Добре”-отговарям. „Ще плащате ли или ще прехвърлите в ръчния багаж?”. „ Да опитам да прехвърля в ръчния?”. Тежка въздишка – „Добре, този път няма да има проблеми” и чекира всички раници без да ни кара да доплащаме.
Още един кратък полет и кацаме в Ерзурум. Едната щека е изпаднала от багажа на Краси. Две вежливи служителки с чаровни усмивки се опитват да ни помогнат. Обясняват по радиостанцията какво да търсят по трасето:
-    „Ъ-ъ-ъ, сопа? – Excuse what is this, that is missing?”
-    Е, сопа, де, сопа - Walking stick!”
-    (кикот) Yes, but for what?
-    For the mountain.
-    А! Даъ сопа! (демек планинска сопа) – победоносно обяснява по радиостанцията.
-    Така де – Даъ сопа!
Отново кикот.
След малко ни съобщава тъжната вест – в Ерзурумското летище втора сопа – йок. Отказваме да се занимаваме с бумажтина. 
Братът на нашия гид Мехмет ни чака заедно с шофьора на бусчето. От близо година си пишем мейли с Мехмет – той ни урежда разрешителните за изкачването, както и цялата организация по върха, а трябваше и да бъде нашия задължителен гид от турска страна, който да ни води в планината. В последния момент обаче, имаше семейни проблеми, които го отведоха при жена му в Полша и така се наложи да прехвърли организацията на близката рода. 
Натоварваме се и отпътуваме за последната отсечка: Ерзурум – Доубаязит. По пътя по наша молба спираме за чорба и манджичка и да си купим вода. 
Към един през нощта свършва нашето пътуване и се настаняваме в резервирания хотел. Той е зле поддържан, мръсен и окаян. В стаята работят две от осем крушки, даже в началото си мислехме, че просто няма ток. Но така е в Ориента – евтините хотели са такива, но затова пък на нас просто ни трябва да полегнем на легло и душ за сутринта. 

Изкачването започва

На сутринта имаме среща в лобито в 7:00. 
Оправяме финансовите неразбории, плащаме си чинно всичко и вече се обичаме една идея повече с брата на Мехмет – Метин. 
Събираме се всички и групата се отправя да пазарува ценни провизии за изкачването. Явор набавя от обикновените газови бутилки за най-простите къмпинг примуси. Аз пък оглавявам пазаруването на храна. В магазина са много доволни от нас като клиенти. 
Разпределяме новите провизии по раниците и сме готови да тръгваме.  
Долу ни чака друг микробус – очукан Форд къса база, с пукнато предно стъкло. Запознаваме се с гида, който ще ни води в планината – Мустафа. Той пък е братовчед на Мехмет. Не знае повече от четири думи на английски, но с моите 20 на турски изглежда ще можем да се справим. Все пак не разчитаме толкова на него – Явор ще ни води. 
Мустафа натоварва раниците ни на покрива и ги завързва. Ние сядаме в микробуса и сме готови за приключения. Един възрастен мъж с патерици се мята на шофьорското място и потегляме. 
Постепенно напускаме Доубаязит. Личи си, че някак рязко се е разрастнал и е отеснял на обитателите си. Липсва лъскавостта и далновидността на инфраструктурата, която западните турски градове демонстрират. Уличките са тесни и мръсни. Сградите са лошо поддържани, целият град изглежда запуснат. Тъй като районът е кюрдски и съответно относително нестабилен, държавата явно избягва да инвестира много в него. Тук живеят около 65000 души, от които почти няма турци, ако не броим военните поделения и кварталите на военните служители, които са отделени с високи огради и бодлива тел. Десетки танкове стоят демонстративно наредени в редици, готови да тръгнат веднага ако се наложи.
Постепенно пътят излиза на шосето, което в момента се разширява. В цяла Турция основните пътни трасета се разширяват двойно като освен двупосочното платно, успоредно се добавя второ двулентово такова, с резервни банкети и резултатът е магистрално шосе с две ленти във всяка посока. По тази схема през последните години са построени хиляди километри магистрали в цяла Турция.

Излизаме на пътя под планината и се открива внушителната гледка на вулкана Арарат. Той стърчи застрашително над нас с връх, обгърнат в пелена от гъсти бели облаци, струпани там, като че притеглени от невидима гравитачна сила, а останалото небе е чисто и ярко синьо.
Слизаме от шосето и тръгваме по черен път, постлан с трошен камък. Бусчето започва да пълзи бавно и да вдига много прах. Шофьорът с патериците обаче кара уверено с една ръка, докато с другата пали последна цигара и изхвърля празната кутия през прозореца. Протестираме. С няколко думи обясняваме на гида, че не може да се хвърля боклук в планината. Той превежда забележката на кюрдски и шофьора небрежно махва с ръка, макар и с минимална нотка на срам по лицето. 
Минаваме през кюрдско село с каменни постройки и огради от редени каменни късове, които не са слепяни. Най-едрите постройки са едноетажните сгради на джамията и училището. Училището се познава и по това, че в двора си има голямо турско знаме и бронзов бюст на Ататюрк. 
Селцето бързо свършва и пътят започва да става все по тежък и да се вие нагоре към планината. Минаваме покрай много дълга каменна ограда, която сякаш дели равнината. Чудим се за какво служи тя. Явно е, за да отделя домашните животни – но от какво? И тогава Вълко прозира истината, че всъщност отделя животните да не ходят там, където местните косят сено и го оставят да съхне. Природата ги е дарила с толкова малко в този край, че даже трябва внимателно да порционират коя трева може да се яде лятото и коя трябва да се опази за зимата. 
Стигаме  до малка площадка, където има паркирани и други бусчета. Множество хора, коне, суматоха. От Метин разбираме, че това е друга група. Тя е огромна и много шумна. Чува се пляскане и песни. Танцуват. От тях самите научаваме, че са иранци, когато нахален оператор с камера идва да се запознае с нас – групата им наброява около 40 души. Нашите гидове и те не са във възторг, че ще има толкова голяма група около нас, особено иранска – смятат, че може да са „беля”.
Кротко си разтоварваме багажите от покрива на бусчето, мажем се срещу препичащото слънце, обуваме с неохота тежките обувки, пригласяме щеките. През това време на иранската група им товарят багажите по конете. Оказва се,  че почти всички други туристи не си носят сами целия багаж нагоре, носят им го коне. По-късно, когато след слизането ни, попитах нашия гид Мустафа, дали е нормално за група да иска сама да си носи багажа, той отговори, че ние сме луди... Е, да, обаче ако не можеш да се погрижиш сам за себе си в планината, да носиш собствената си екипировка, храна и вода, аз лично не чувствам, че си алпинист, а по-скоро “платен турист”, с каквито имахме шанса да се сблъскваме през следващите дни. Видът ни с раниците респектираше  другите групи.

Тръгнахме бавно и полека нагоре. Още в началото помолихме нашия Мустафа да не спира често със знаменитата фраза „Яваш, яваш, дур йок!”, за всеки случай подкрепена с английското “Slowly, without stopping”, която той прие с усмивка. 
Още в началото той разбра, че ние ще правим каквото преценим, неговата работа е да показва къде са лагерите и понякога – пътя. От самото начало се постарах да му обясня, че Явор идва за трети път на Арарат, а ние не сме случайни туристи. Той го прие много добре и бързо се сработихме. Правехме близо час ходене и след това около 15 минути почивка, за да набираме бавно височина. Микробусът ни остави на около 2200 метра надморска височина, а за деня имахме да достигнем приблизително 3300. В началото обаче вървяхме по пътя и в голяма степен по хоризонтала, което е уморително и досадно под парещите лъчи на слънцето. Пътят става единствено за високопроходими машини, които биха били доста по-трудни и скъпи за осигуряване, ако искахме да ни закарат до 2600-2700 метра. Така  имахме възможност и по-добре да се раздишаме и адаптираме. 
След един завой, пред нас изникна шатрата на поредното кюрдско поселище. Тук няма масивни постройки, освен ниска каменна основа, над която се разгръща паянтовата система от колове с разпънати найлони, а над тях, за изолация, рогозки и вълнени козяци. След като подминахме няколко такива шатри и срещнахме местни деца, започнахме да осъзнаваме колко силно е повлиян животът на тукашното население от зараждащия се популярен туризъм в този иначе толкова отдалечен и див район. Всичко е започнало да се комерсиализира, превръщайки тези дотогава животновъди-чергари в продавачи на туристически услуги и сувенири. Всяко дете ходи след теб и пита с големи кръгли очи: „Чоколата?” или „Мъни’с?”. По-хитрите първо предлагат да ги снимаш, а после те гонят дълго за някоя пара. По-имотните продават ръчно изплетени вълнени чорапи, овчарски торбички, бродирани кърпи. Разбира се, липсва им опита и нахалството на непалските деца... все още. 

В една от шатрите, Мустафа  ни покани да влезем да пием чай. Както вървят традициите в Турция, чай се пие постоянно и има ритуално значение. Не бива да отказваш. Събухме се чинно и насядахме по чергите на пода, облегнати на няколкото рехави реда камъни, които ограждат помещението. Над каменните стени са наредени възглавниците и завивките, които вечер превръщат същата тази шатра в спалня за цялото семейство. 
Две жени – възрастна и  по-млада, ни наляха  по чаша чай, приготвен на газов котлон и раздадоха бучки захар. Газовият котлон беше донякъде облекчение, след като вече бяхме видели традиционните „брикети”, ползвани за отопление и готвене, приготвяни от животинска тор, омесена със слама във формата на палачинка и оставена да съхне на слънце. 
Докато пиехме чая, жените извадиха торбите с кърпи и ги наредиха по пода. Учтиво спазарихме и закупихме няколко – все пак са ни домакини. Попитахме Мустафа какво дължим за чая. Той каза, че нищо не дължим. Решихме да не настояваме – тази традиция на гостоприемство е много по-приятна и ценна, макар и да се заплаща като се купуват сувенири от домакините.

Продължавайки малко по-нагоре по пътеката подминахме изкуствено образувано езерце, малко по-голямо от локва, за водопой на животните. След кратко изкачване се издигнахме до билото на едно ребро, от което вече се появи гледка към върха и почувствахме, че навлизаме в сърцето на планината. 
Така вървяхме, устремени нагоре, преодолявайки малки долчета и изкачвайки се ту по едно, ту по друго ребро, вперили поглед в местността, която Явор помнеше като точката за първи лагер. 
По едно време силно замириса на мърша и след като видяхме гниещия гръден кош на голямо животно, въпросително погледнахме Мустафа. С жестове и  думи, той ни обясни, че това е трупът на кон, който си е счупил крака по тази пътека и там е намерил смъртта си. Нямаше нужда да разпитвам повече. Представих си как са заколили животното, за да не се мъчи и са оставили част от трупа му край пътеката. 
След още малко, времето рязко се влоши - облаци, вятър, а няколко пъти и препръска. 
Когато излязохме на голямата поляна, където преди се е правел базовия лагер, бяхме посрещнати от миризмата на животни, няколко шатри на животновъди, плашило, облечено във военни дрехи и няколко деца с кърпи за продан. С една дума – тук е изникнало селце и вече не е най-подходящото място за лагеруване. 
Продължаваме нагоре. Вече се беше натрупала умора и раниците ни се виждаха тежки, височината се усещаше. Заваля силен дъжд. Започна да пригърмява в далечината.  Малко зад нас се появи и многобройната иранска група. Мустафа реши да побързаме, за да можем да изберем по-добрите места за палатки. Тук вече групата ни започна да се разтегля. Яшо, имайки страхове от светкавици каза, че ще подсече билото, което трябваше да изкачваме и ще дойде по-късно. Безуспешно се опитвах да го убедя - фобията е по-силна от разум и аргументи. Светльо тръгна с него, за да не е сам. Мустафа вече не изчакваше изоставащите, за да можем да стигнем по-бързо. Вървях на такова разстояние, че да виждам накъде отива той, но в същото време да ме виждат последните, защото пътеките в района често се разклоняват, а и започнахме да се срещаме със слизащи групи. Този ден никой не успял да качи върха. Двама румънци казаха, че е било изключително студено и не е имало никаква видимост. Започнахме да си мислим за сериозността на задачата пред нас. 
Дъждът понамаля и почти спря точно когато наближихме мястото на лагера. Избрахме си площадки за разпъване. Още от София бяхме се разпределили по палатки и съответно си бяхме разделили и товара. Тогава се сетих, че рейките за моята палатка са в Светльо, а домакинът на Пламен, е точно Яшо. 
Мина малко време и дойде и Светльо. Остави палатката и каза, че малко преди лагера се разделили, когато отново започнало да гърми и Яшо тръгнал надолу. Светльо се облече и и двамата с Пламен тръгнаха надолу да го догонят. Вдигнах нашата палатка и я укрепих с каменна стена. 

Започна отново да вали и се приютихме в голямата палатка на Монката. Там бяха и Явор, Вълко и другия ни доктор - Анатолий. Решихме, че Светльо е достатъчно опитен и ще се справи със ситуацията и за да не се търсим после из планината, е по-добре да ги изчакаме. Хапнахме, раздадохме и по глътка ракийка. Светлин и Пламен се завърнаха. Казаха, че безуспешно са търсили чак до селцето под нас.

Стефан и Дени също се присъединиха към „купона”, и така, палатката показа потенциала си като приюти осмина. Там, все още имаше някакъв обхват и разпратихме смс-и с въпроси къде и как да открием Яшо. Изчакахме малко да премине бурята и точно тогава Пламен успя да се свърже със съквартиранта си по телефона. Разбрахме, че се е приютил в един от другите лагери и с Явор тръгнахме да го търсим. Малко след като тръгнахме, Дени ни догони и станахме цял отряд. Избирахме внимателно пътя да е закътан, ако случайно отново излезе бурята и след като подминахме малък лагер, малко по-надолу открихме описания стан със сини палатки и голяма шатра.
Посрещна ни Яшо и гид с добър руски, покани и нас в шатрата и предложи да пием чай. Разбира се, на драго сърце приехме. Дълго разговаряхме – все пак е чудесно, когато може да разпиташ по-подробно за планината и за местните обичаи. Разделихме се като приятели и вече в пълен състав се прибрахме в нашия лагер като по пътя се радвахме на дъгата и залязващото слънце. 
Направихме си още по супа, послушахме малко музика от телефоните, като се редувахме да пестим батерии и като се стъмни добре и захладня доста, се отправихме да поспим. 

Преходът до 4200 м

На сутринта не бързахме излишно. Бяхме си легнали рано, пък и над 3300 метра се спи леко и малко, така че около 7 часа, вече всички бяха на крак. Беше студено, но слънцето се беше показало и започна да ни сгрява. Както сутрин става, всеки се разхожда в търсене на своето естествено облекчение и тогава вече забелязахме колко много всъщност е замърсен района. За съжаление, освен на означените бунища, където се събират и горят отпадъци, боклуци от всякакъв вид могат да се открият около лагера и дори в поточето, което минава отстрани и ни осигуряваше удобството на течаща и питейна вода. 
По-късно разпитвахме Мустафа за боклуците. Той се оплака, че всички чужденци са много старателни и си събират всяко дребно нещо, но иранците нямали изобщо такова отношение и където минели, оставяли кочина след себе си. Нашите съседи от иранската група, за съжаление, доказваха това твърдение.
В 8.00 бяхме похапнали, събрали лагера и тръгнахме полека нагоре. Наясно бяхме, че разстоянието е малко, а денивелацията – голяма. Щяхме да преодолеем 1000 метра и това можеше да стане и за по-малко от 3 часа. Но Явор ни увери, че за по-малко от четири ще е пагубно за адаптацията ни и ефектите от височината ще са чувствителни. Вървяхме бавно нарочно, като този път почивахме по-често и по-дълго. Лошото беше, че междувременно и на иранската група им бяха натоварили конете и тръгваха нагоре. А пък на щурмовия лагер положението с местата за палатки беше доста по-сложно от това на предния лагер.
Вървейки нагоре, започвахме да чувстваме колко по-трудна става всяка крачка. Усещах едно леко напрежение в главата, което сякаш кара очите ми да изскочат от орбитите си. Всеки се беше вглъбил в собствени мисли и крачеше – една малка крачка, последвана от още една. Само когато спирахме за почивки се развеселявахме. Разделяхме по нещо сладко, по глътка вода с разтворени витамини и минерали и продължавахме. 
На около половината път Яшо се почувства зле и реши да слиза надолу и да спи на базовия лагер отново. Не беше спал почти цялата нощ и се чувстваше слаб от височината. Видимостта беше идеална и решихме, че няма проблем сам да слезе надолу. Разменихме си палатки – дадохме му нашата, която е по-малка, а взехме неговата, за да можем да спим трима души в нея. 
Иранците без багаж започнаха застрашително да ни застигат и се наложи да ускорим крачка. 
Достигнахме лагера за малко повече от четири часа. И там нещата се бяха променили откакто Явор последно ги беше виждал. Вече имаше две основни нива, на които могат да се разпъват палатки. До по-долното ниво достигат конете и има повече място. По-горното обаче беше нашето и ние се заехме да подбираме площадки сред камъните.
Засякохме се с другите групи, които вече събираха лагера си. Площадката, която си избрахме новосформирания екип със Светльо и Пламен наследявахме от двойка - шотландец и англичанка от индийски произход. Казаха, че по време на атаката е било изключително студено, а през нощта е духал много силен и студен вятър в лагера и препоръчват да си направим солидна стена от камъни около палатката. Захванахме се с разпъването и трупането на камъни. Всички видимо чувстваха височината под една форма или друга. Усещаше се една малко по-голяма раздразнителност. Всички действахме на малко по-бавни обороти, както и трябва. Знаехме, че е добре да се прави нещо постоянно и използвахме повода да трупаме камъни за ограда. 
Имахме късмет, че от силното слънце, снегът, който вече го имаше в изобилие в района, се топеше и образуваше малко, но достатъчно ручейче, от което да си наливаме вода точно до палатките. Алтернативата беше да се ходи до големия поток на около половин час от лагера, който се намира до постоянен каменопад.
След като хапнахме малко и се успокоихме, почувствах, че височинната болест започва да се усеща. Напрежението в главата постепенно прерастна в прорязваща болка в задната част на черепа – малко като тежък махмурлук от ракия. 
Решихме да полегнем и да пробваме да подремнем. Наредихме се тримата  съквартиранти в палатката и поспахме половин час. 
Събудихме се от гласа на Яшо, който беше успял да се доизкачи с помощта на местен гид, на когото платил някоя лира да му качат раницата на магаре и бавно додрапал  до щурмовия лагер. Видимо не изглеждаше в добро състояние, затова го оставихме да спи, докато тримата се заехме да опънем и другата палатка, която той донесе. 
Започна да се смрачава рано. Веднага след като слънцето се скри стана много студено, много бързо.
С Мустафа коментирахме плана за атаката. По някаква причина, всички местни гидове стават в полунощ и групите им тръгват в 1 часа през нощта нагоре към върха. С бедните езикови средства не можехме да разберем защо така се прави и едвам спазарихме да не е в 1:00, а в 2:30. По всички прогнози, които следяхме от месец насам се виждаше, че денят на нашата атака ще е най-хубавият и искахме да тръгнем на сутринта, но Мустафа беше непоколебим. 
По-късно се появи още един гид, на име Муса, който говореше приличен руски, та даде по-подробни разяснения. Тръгвали през нощта, за да избегнат облаците, които на сутринта много бързо се струпват и изчезва всякаква видимост. Според гидовете било по-добре да се качва на челник, но в ясно време, отколкото в студената мъгла. Също и вятърът бил много по-слаб през нощта отколкото сутрин рано. Убеди ни да тръгнем най-късно в 2:00. Иранците щели да тръгнат в 1:00, което за нас беше добре, че поне се разминавахме с около час.
Ние пък си знаехме, че за сметка на всички аргументи, най-студено ще бъде през нощта, а по прогнози се предвиждаше да е между -8 и -11оС.
Все пак се подготвихме за атака на върха през нощта и заспахме рано.

Атаката

В 1:00 започнахме да се разбуждаме от аларми и един друг. Със събуждането вече знаех колко е студено навън. Бях затворил пухения си чувал почти напълно, за да не влиза студен въздух, само носът ми се подаваше частично. Бяхме спали леко и на пресекулки. Всеки малък шум, всяко завъртане, всеки повей те разбужда на тази височина. 
Придърпвах една по една всички дрехи между тялото си и пухената стена. Бях решил първо да ги стопля, облека и тогава да напусна топлото убежище на спалния чувал. Само обувките бяха проблемни и истински шок за сетивата посред нощ. 
Излязохме навън. Поточето беше напълно замръзнало. Хапнахме много набързо каквото имахме и започнахме последно нагласяне на прилежно приготвените от предната вечер раници. В този миг излезе силен вятър и запръска суграшица, които се смесиха в кратка, но мощна виелица.
Главоболието беше отминало, но ранният час и студа стресираха тялото, а тъмнината успиваше.
Виелицата отмина и ни остави засипани с фини топченца сняг, които бяха запълнили всяка ниша по дрехите и раниците. 
Събирахме се и изчаквахме всички да станат готови. Тъмнината, студът и силният вятър ни караха да чувстваме минутите като цяла вечност. 
Събрахме се и се преброихме. Яшо все още се чувстваше зле и беше решил да остане засега в палатката. Тръгнахме 13 души, заедно с Мустафа.
Вървяхме бавно с малки крачки. Личеше си, че на всички ни е тежко. Изкачването е стръмно, набира се бързо височина. Дишането е трудно, трябва да се диша дълбоко, но равномерно. При качването на всяко по-голямо препятствие сърцето ускорява ритъма си и се задъхваш. Аз усещам, че ядох твърде много и сега голяма част от енергията ми отива за храносмилане. Чакам да дойде ефекта от тези процеси, защото енергията недостига. Стомахът се бунтува, даже се усеща леко повдигане. Когато някой пред мен спре за миг, само искам да се отпусна и да задремя. 
Всяка стъпка иска усилие на волята. 
Духа вятър, ръцете стискат щеките и мръзнат в скиорските ръкавици. Често раздвижвам пръсти на краката и ръцете, за да ги поддържам въпреки мръзненето. Поне на тялото ми е добре, благодарение на пухенката. Усещам как носът и бузите болят от студ. Затварям качулката.
И така, бавно – крачка след крачка. 
Още е тъмно, но и без челник се вижда добре. Това е цял късмет, защото батериите замръзнаха и започна да гасне. Пък и скоро ще се развидели. Но трябва да си купя нов челник като се върна. И зарядни батерии. Но първо ръкавици. 
Кратка пауза за глътка вода. В шишето с разтворените витамини и минерали вече започват да се образуват кристали от студ. 
Продължаваме още четиридесет минути. Крачка след крачка. Мустафа спира от време на време да изчака изостаналите. Още по-лошо, защото ритъмът се нарушава. А аз само искам да се облегна на щеката и да дремна. Макар и за няколко секунди. Отръсквам се от тази мисъл. Ръцете вече почти не ги чувствам, но поне още ги размърдвам. 
Продължаваме. Още дълги минути. Започва да се развиделява, но пък вятърът се усилва. Спираме за глътка вода. В бутилката плува голяма буца лед. Вече даже не мога да движа ръцете. Свалям ръкавиците и си напъхвам пръстите под всички слоеве дрехи до шията. Студено опарване по кожата на врата. Усещам иглички в пръстите. Поне усещам.
Време е да продължаваме. Слагам ръкавиците, но едната ръка запазвам в юмрук и ходя само с една щека. Юмрукът се размразява. Жестока болка отвлича вниманието от всичко друго. Сменям ръцете. Сега другата е на юмрук. И тя се размразява леко. Вече са малко по-добре. 
Нова спирка за изчакване. Хвърлям раницата и вадя нов чифт ръкавици, които макар и по-тънки, не са влажни и не са замръзнали още. 
Продължаваме. С новите ръкавици е малко по-добре. 
Светльо изостава доста. Някой казва, че ще се отказва. Явор го пита: 
-    Какво става? Нямаш вътък?
-    Никак...
-    Ще слизаш ли?
-    Да...
-    Ще се справиш ли сам или да дойда с теб? 
-    Няма проблем...
-    Андрей, мини да затваряш групата!

Затварям. Това е важно, но изисква жертва. Да си последен, означава, че съвсем изгубваш всякакъв ритъм, защото на всеки завой или по-висок камък или когато някой поспре, спираш и ти и изчакваш. Пред мен вървят Вълко и Монката. Виждам, че на Монката му е зле, често спира за почивка, а и леко залита. Опитвам се да го окуража с някоя дума и да го убедя да не спира често, а по-бавно да върви. Да, ама само на думи е лесно. След известно време минавам пред него за да му давам някакъв ритъм, но и това не помага.
Вече е светло. Минали сме от камениста пътека изцяло върху сняг. Това означава, че наближаваме ледника. И Мустафа и Явор често се оглеждат назад. Явор забелязва, че Симеон изостава, давам му знак, че има проблем. Той отива да говори с него. Вълко го окуражава, че малко остава, може просто по-бавно да вървят. Явор решава, че вече е зле и ще го сваля надолу. „Аз съм го качвал вече този връх - вървете вие. Мини напред”. 
Отговорността да водя ме кара да мобилизирам всички сили. Моментално забравям за тежестта. Нищо, че местният гид е пред мен. Вече трябва да следя всички и ако трябва - да взимам решения за групата и за всеки по отделно. Мустафа окуражава Симеон да не се отказва: „20 минути остават!”, обяснява ми на турски. Не ми се вярва, но повтарям: „Каза, че остават 20 минути!”.
Новината мобилизира всички. Даже и Монката решава да направи още малко усилие и да продължи нагоре. 
Вървим в снега и постепенно достигаме до почти хоризонтален участък. Наблизо изглежда да има ръб на пропаст. „Явно прекосяваме ледника”, помислих си. Поради многото сняг и отъпканите стъпки в него не се налага да слагаме котки. Минаваме критичния участък. Монката е изостанал. „Още 10 минути!”, вика Мустафа, но не му вярваме. Явор знае, че сме под пирамидата на самия връх, което е поне 30-40 минутно изкачване. Отива да връща Симеон. Ние продължаваме бавно. Старая се да не се разкъсваме, но вятъра брули силно в лицата, а Мустафа бърза да ни изведе до върха.
Стъпка след стъпка вървим в снега и сред виелицата. Но върхът е близо. Изглежда ще успеем и това ни дава сили.
Срещаме няколко души от иранската група да се завръщат от върха. Почти сме ги догонили! Рускоговорящият гид превежда, че Мустафа е казал на слизане всички да си обуем котките. 

Още малко и Мустафа вдига победоносно ръце. Прегръща Дени, която ме е изпреварила докато се изчакваме. Явно това е върха. Нищо не се вижда. Прегръдки и за мен. Става ми смешно. Върховата точка е означена от рекламен макет на батерия, около метър висока. Прегръщаме се с всички, които пристигат един по един. След тези усилия, щастието е истинско и неподправено. Преборили сме една стихия, планината ни е пуснала! Дотук...
Всички си имаме едно наум, че трябва и да се слиза. 
Тръгнахме за атаката в 2:10, а сега е 6:05. Качили сме върха за по-малко от 4 часа, а гидовете предвиждаха поне 6 часа. Явно студът и вече непривично леките раници ни тласкаха да вървим бързо.
Има и книга на върха. Заемам се с тежката задача да напиша нещо в нея. Духа много силно, страниците трептят, придържам ги с една ръка. Почти съм легнал върху книгата и пиша с ръкавица, като не виждам добре какво пиша, заради вятъра и снега в очите. 
Решаваме и да се снимаме. Фотоапаратите са замръзнали или със заскрежени обективи. Забърсвам моя с ръкавица и правим бързи снимки. Радо изважда знамето. 
Явор е излязъл до върха с Вълко, но бърза да се връща за да настигне Симеон, по пътеката, където го е оставил да се спуска бавно. Съветвам се с него дали наистина да слагаме котки. За сигурност, съветва да сложим. Казвам на всички да сложат котките. Анатолий се притеснява, че много ще се забави, защото са му с каишки. Няколко души също се оправдават, че ще стане бавно. Пращам ги надолу с Мустафа. 
Аз, Дени, Краси и Радо вадим котките и ги обуваме. Казвам на Дени да догони другите, които още се виждат, помагам на Краси да обуе котките си. Забавяме се. Радо се забавя още повече. Котките им не са автоматични или полуавтоматични и става бавно. 
Бързам надолу като гледам да не съм на повече от 10 метра пред Радо, защото след това няма видимост. Бързам да догоня групата. Бързам да слезем малко по-на завет, защото времето е наистина тежко. Целите сме покрити в кристали от виелицата и студа. С котките бързо настигаме групата, но при първите камъчета по пътеките, малкото хора, които имаха котки ги събуват. Решавам и аз да ги сваля, за да вървим равностойно и от едни и същи места. Мустафа слиза почти до долу с котки. 
Ако трябва да се извади извод от случката, то той е, че за следваща експедиция в зимна планина всеки трябва повече да тренира с котките си – слагането и свалянето трябва да може да става във всякакви условия, с ръкавици и бързо. И трябва да се знае как да се ползват така, че да им се има доверие, да спестяват усилие и време и да дават сигурност. В случая не бяха задължителни и не се компрометира сигурността ни, но можеше да си спестим усилия на слизане. 

Слизаме по-ведри и даже се снимаме и си бърборим. Но ефектите от изкачването ги има - Стефчо все още се чувства зле и слиза бавно. Мъглата и облаците остават на върха над нас. Слънчевите лъчи ни търсят и постепенно се прокрадват между облаците. 
Слизаме по камъните и започваме да чувстваме умората в коленете. 
Чува се силно свирене и викане от лагера. Един турски гид вика много и явно нещо става. Сочи към стръмния снежен склон, който на две места свършва със снежен откос, висок десетки метри. 
Обувам си котките отново и взимам в ръка пикела, ако се наложи да се самозадържам – склонът е много стръмен, а и между камъните може да има пукнатини. Поне от лавина няма опасност – снегът е твърд и хомогенен. Пък и гледам да вървя възможно най-близко до скалния склон. Виждам следи – някой е слизал с приплъзване, като на места е падал и се е хлъзгал надолу. За миг се притеснявам дали не са викали, ако някой е паднал. Продължавам да вървя покрай следите. 
След неколкостотин метра следите стигат в лагера. Оказва се, че Радо е решил да слезе по същия склон без котки и без пикел. Явор е бесен.
Успокояваме се.
Бавно слизат и последните заедно с Мустафа. Видимостта вече е отлична, даже грее силно слънце. 
Решаваме да направим двучасова почивка и леко да дремнем и след това да съберем лагера и да слизаме надолу. Можем да пренощуваме на базовия лагер на 3300 метра височина. 
Този ден ни се видя като цяла седмица. След дрямката направихме няколко-часово спускане още хиляда метра по-надолу. Там се посъветвахме и решихме окончателно да останем да спим на базовия лагер. Разпънахме бивак. Правихме супи. Говорихме си за атаката. Запознахме се с рускиня и четирима руснака, които водеше нагоре. Дълго беседвахме с Мустафа и Муса за нещата от живота, Вселената и всичко останало. И спахме като къпани. 

Всичко е добре, когато завършва добре

На следващата сутрин, бързо слязохме до чакащия ни микробус. По пътя пак минахме през селищата. Пак пихме чай при същите хора. Оказа се, че това е майката на Мустафа и други негови роднини. Раздавахме останалите ни шоколади и бисквити на децата.

На следващата сутрин, бързо слязохме до чакащия ни микробус. По пътя пак минахме през селищата. Пак пихме чай при същите хора. Оказа се, че това е майката на Мустафа и други негови роднини. Раздавахме останалите ни шоколади и бисквити на децата. 
В града трябваше на първо място да си уредим транспорта към Кападокия. Някои искахме и към Истанбул направо да се прибираме. Оказа се, че в малкото градче, последните автобуси тръгват в 14:00 часа и това окончателно реши плановете в полза на това, да прекараме още една вечер Доубаязит и тогава заедно да пътуваме до Кападокия. 
Насладихме се на отдавна очакваните турски чорбички и манджички, посетихме внушителния дворец на Исхак паша, заедно с още по-старите крепостни руини до него. 
А на следващия ден, макар и с голямо закъснение се добрахме до така обичаната Кападокия, където макар и съвсем за кратко успяхме да се насладим на невероятните гледки, хубавия къмпинг, басейна, студените бири в горещото време...

Това пътешествие оставя едно усещане на удовлетворение. Удовлетворение, че си постигнал нещо. Преподавателят ми по Туризъм от НБУ, доц. Михаил Михайлов казва, че едно пътуване се изживява три пъти: един път, докато се планира; втори, докато се осъществява; трети, когато се разказва. 
Ние планирахме това пътешествие вече две години и преминахме през много организационни трудности; при осъществяването му имаше и доста изненади, някои неприятни; а сега имам възможността да го разкажа, за да можем всички да му се насладим отново...