РУСЕНСКА ЗИМНА АЛПИЙСКА ЕКСПЕДИЦИЯ ЗА ИЗКАЧВАНЕ НА ПЪРВЕНЕЦА НА ЕВРОПА – вр. ЕЛБРУС – 5642 м, В ПЛАНИНАТА КАВКАЗ – РУСИЯ

ОРГАНИЗАТОРИ: 
Русенски клуб за пътешествия “Бяла звезда” към ОМД Русе и СТПД “Академик” към РУ.

УЧАСТНИЦИ:
Явор Асенов - главен ръководител
Матей Матеев - технически ръководител
Теодор Кисимов
Камен Стоянов
Явор Събчев
Симеон Михов - доктор на експедицията

ВРЕМЕТРАЕНЕ:
От 14.03.1999 год. до 30.03.1999 год.

ЛИЧНО ПОСТИЖЕНИЕ НА ВСЕКИ УЧАСТНИК:

Теодор Кисимов – 5642м
Камен Стоянов - 5642
Явор Асенов - 5200
Симеон Михов – 4800
Явор Събчев и Матей Матеев – 4400

СЪРДЕЧНА БЛАГОДАРНОСТ НА СПОМОЩЕСТВОВАТЕЛИТЕ:
“Рига Хотелс”; “Оргахим”; “Ван Кемпен мит ко”; “Търговска лига”; “Тераком”; м-н “Нов дом”; “Кракра”; “Евробанк”; “Димов магазини”; “ЕКСТРЕМТУР”

 На 30.03.1999 год. в Русе се завърнаха шестимата участника в зимната алпийска експедиция за изкачване на най-високия връх в Европа – Елбрус – 5642 м – в планината Кавказ – Русия. Предлагаме ви хроника на пътешествието, според дневника на главния ръководител Явор Асенов.

14 март

Влакът бавно потегля от гарата. В главата ми изплува позабравен куплет от стихотворение с уместното заглавие “Кавказ”:
“Там напред е Кавказ –
планина от зелена грамада.
Още възел да изстискаме, още час
и през вълната ще го доплаваме.”
Само, че това беше подходящо тогава – преди дванадесет години, когато за първи път зърнах гигантските гънки на великата руска планина от гребена на морска вълна. С влак не е толкова романтично, но във всеки случай е по-евтино – а ние сега ще пътуваме ЕВТИНО!
Букурещ ни посреща с мрачно време и с новината, че скоро имаме връзка за Кишинев. Това е добре – дано все така ни върви.

15 март

Имам усещането, че цяла нощ на Унгене бригада бесни железничари сменят колелетата на влака. Всъщност операцията трае около два часа. Помня смътно физиономията на загрижен офицер от граничния контрол, който видимо се притесни, как така нямаме приглашение?! Късно сутринта сме в Кишинев. Желанието ни да летим със самолет до Минерални води бързо се изпарява – би ни струвало “само” по 153 щ.д. на човек – еднопосочно. Влакът за града-герой Одеса е от типа –“каубойски”. Вонята на чесън може да ти сгъне краката, но пък го пишем – тренировка за Индия и Непал. Сиво пътуване сред сиви пейзажи. В Одеса ни очаква лоша новина – до влака за Ростов има цели 17 часа. Ако мислим философски, трябва да подскачаме от радост, защото следващата композиция в тази посока е след една седмица.
Явор Събчев, Матей и Симеон имат “неофициална” среща с одеската мафия – трима ги чакали в един подлез и искали долари. Нашите се запънали и не дават. Мърморели – “мы спортсменов” и отстъпвали към гарата. Одеситите се шашнали и решили да опитат последно оръжие – единият подал ръка на Явор и казал – “Давай познакомимся – я Могамед”. Явор го погледнал и заявил – “а я – Я вор”, което на руски е - “аз съм крадец”. Предполагам, че Могамед е бил крайно учуден, но факт е, че тримата се прибраха на гарата читави.
Нощта на Одеската гара е запомняща се. Дремем на смени между десетки просяци и ветерани от войната. Нащрек сме, но в хаоса на мръсните тела се забелязва ред – спящите са налягали по седалките в правилни редици, а на два часа хигиенистки чистят пода. Полицията не се уморява да проверява за документи и оръжие всеки подозрителен.

17 март

Вчера цял ден пътуваме. Като гледам на картата, влака нелогично лъкатуши по всички географски посоки, но по едно време слънцето светва там, където трябва. Прелитат селца със схлупени къщички, безкрайни предградия от бетонни огради и бидон-вили. Кучета много. По гарите и по тротоарите, където ги има, е пълно с двуколесни товарни колички. Всеки предлага стоки. Украйна е страна на продавачите. Не знам има ли кой да купува?!
Във вагона имаме интересни събеседници. Стюардесата е Голяма и Тежка. Малко е сприхава, но пък предлага всичко – от чай и кафе, до баня и клизма.
На границата с Русия сме притеснени да не ни върнат – нали нямаме приглашение. Минаваме. Ох! Най-после!

18 март

От сутринта сме в Налчик – столицата на Кабардино-Балкария. Един “джигит” – Руслан – ни се лепва на гарата – искал да ни кара до подножието на върха. Малко е скъпчия, но микробусът направо лети. Подтискаме страха си от падане по тесния планински път в р. Баксан със слушане на руско диско.
Терскол – това е краят на пътя. Преобличаме се и веднага на първата станция на лифта – ще се вдигнем до 3000 м и после пеша.
Вечерта на 3200 м надморска височина решаваме да опънем палатките. Хапваме охотно. Преди заспиване доктор Симеон /Монката/ казва, че термометърът показва - минус 16 градуса. Духа умерено.

19 март

Вървим бавно нагоре. Тежат ни раниците. Вземаме решение да скрием част от товара под някоя скала. Между впрочем тук скалите са особени – Елбрус е наскоро угаснал вулкан. Последното му изригване е преди 1500 години. Все едно тъпчеш кокса в някоя сауна.
Днес стигаме до 3800 м. Някои ги болят главите.

20 март

Болните остават на лагер тук. Това място се казва Гора Баши – по името на съседния ледник. Има база построена от десетина цистерни, които са обзаведени вътре с легла. Домакин е Исхак Тилов – местен, балкарец. С Явор Събчев /Яцата/ и Теодор /Теди/ тръгваме с багаж за 4200 м – на тази височина са останките от изгорелия “Приют на единадесетте”. Трябва да има и малка цистерна – “бочка” с 4 нара, собственост на спасителната служба. Намираме бочката лесно. Оставяме багаж. След обед двамата с Яцата правим втори курс нагоре. Теди го боли глава.

21 март

Тръгваме всички, без Матей, към бочката с багаж. Времето е средна хубост. Горе обаче, Симеон, Теди и Камен са с главоболие, а Яцата е отпаднал. Аз се чувствам относително добре и преди да сляза надолу, решавам да опитам ледника. Спасителите в Терскол казаха да не пробваме върха – условията на ледника по трасето са лоши – “жьосткий льод”. Слагам “котките” и тръгвам. Убеждавам се, че ако се внимава, може да се върви по ледника нагоре, но рискът е при падане – пикелът не може да се забие сигурно в леда и да задържи алпиниста. Ако се прави осигуровка през цялото изкачване – няма да ни стигне светлата част на денонощието. Стигам до скалите на Пастухов – това е 4800 м. Не ме боли глава. Слизането е по-неприятно и по-рисковано. Забелязвам тесни пукнатини в ледника. Исхак каза да не ходим в западна посока, защото там пукнатините се разширяват и човек може да се срине в тях. 
В бочката идват гости – двойка алпинисти от Москва – Сергей и Денис. Сергей е с голям опит – качвал е Елбрус и Ленин, а сега се готви за Маккинли. Разменяме информация и сладкиши.

22 март

Чудесен ден – има видимост /за първи път/. Вятърът е силен, но се вижда цялото трасе. Жалко, че няма с кого да тръгна към върха – всички са с оплаквания. По обед на бочката се качиха шефовете на спасителната служба. Говорим си. Дойде и Матей – радостен е – връща се на това място след 24 години. Загрижен е за ледниковия пасаж. 
Гледката на юг е смайваща – веригата на Кавказ е пред очите ми – вр. Донгуз Орун поразява и респектира. А там е исполинът Ушба, свързан с изкачване на Христо Проданов. Снимам.

23 март

Първа атака. Снощи при мен се качиха Камен и Теди. Ставаме рано. Стигаме обаче едва до 4400 м. Виелицата е силна. Снегът шиба в очилата. Връщаме се. Теди и Камен отново слизат долу – пак главите. Оставам.
По обед съм в добро настроение – пържих си от луканката на “Ван Кемпен мит ко”. Стана превъзходно, но ме е яд, че лукът е долу. Опитвам да суша вътрешните си обувки.
Дойдоха ми гости – този път от Петербург – Льоня и Ваня. Те са туристи и са дошли на ски, заедно с гаджетата. Имат желание да сложат “котки” и да пробват по леда – нека опитат пък. Почвам да се вземам на сериозно като контрола на ледника – който дойде горе, първо се отбива при мен, получава информация и после решава дали да продължи. Вчера спасителите ми казаха, че за цялата зима ние сме третата голяма група алпинисти – първите две – от Украйна и от Урал /Русия/ са дали по една жертва и то по ледника. Перспективата не е розова.

24 март

Позната процедура – ставане по тъмно. На ледника сме към 06.00 часа. Има видимост, ура, но температурата е около минус 30. И много вятър.
Стигаме до скалите на Пастухов. Боря се – разумът ми говори, че трябва да се върна – краката ми са “чуканчета”. Теди крещи през вятъра да съм си мърдал пръстите – а пък аз мърдам и кълките си чак. Не помага. Тръгвам надолу. Пожелавам успех на Теди и Камен. Тук по склона нещата са прости – няма нужда от излишни думи – състоянията се обясняват кратко. Слизам до 4400 м и в мен се връща надеждата – малко си стоплям стъпалата. Обръщам се отново към върха. Катеря бързо – естествено не мога да настигна младите – водят ме поне с един час.
Днес скалите на Пастухов са моя таван – пак стъпвам на “чуканчета”. Отново надолу.
В бочката треперя и пия чай. Вътре е минус 11. Не ми се мисли какво е горе. Моля се с момчетата всичко да е наред. Вятърът свири в обтяжките. Всичко започва да прилича на онази далечна зима на 1986 год, когато плавахме шестнадесет януарски дни с малката ветроходна яхта “Бяла звезда” по Дунава.
Чакам Теди и Камен. Пак имам гости – този път петербургчаните са в пълен състав – две смесени двойки. Нервнича от вандалското отношение на девойките към моето шалте – докато се усетя, стъпали с “котките” върху него.
Монката дойде да ме смени. Решил е утре да опита изкачване. Взимам трудно решение – утре ще атакувам отново, но първо ще сляза в Гора Баши – на 3800 м, ще си изсуша всичко и сутринта много рано – ще тръгна оттам. Атака от Гора Баши значи още 400 м денивилация, но пък нямам избор.
Теди и Камен се връщат към 18.00 часа. Радостни сме всички – качили са Западен Елбрус – 5642 м – по-високия. Уморени са. Краката им не изглеждат добре. Утре ще се лекуват. Матей е силно развълнуван – неговите притеснения бяха големи – нали само той се беше качвал до този момент на Елбрус и само той знаеше какво е горе.
Вечерта откривам сини петна по палците си. Лошо.

25 март

Събуждам се много навит. С Яцата тръгваме към бочката, за да вземем Монката и да атакуваме тримата. Много бързо обаче съм сам в тъмното – явно Яцата не се е възстановил още. След час и половина съм при Монката. Той е в добро настроение – направил е чай и е в готовност. Гледа термометъра – минус 22, вятър, ясно. Хубав ден за българския алпинизъм. Тръгваме. Някъде към 4500 м виждаме московчаните – Сергей и Дениз – и те ще опитват днес. Спали са на палатка до една скала. Поздравяваме се и тръгваме заедно. Качваме скалите на Пастухов. Тук Монката се оплаква от глава. Решава да се връща. Дава ми фотоапарата. Аз пък му давам въжето и ледените си клинове – сам съм и няма да ми трябват нагоре. Руснаците заминават. Тръгвам. Настигам ги и за малко се движа първи. Ледникът ми се струва безкраен. Вървиш нагоре, нагоре и следващият петък наляво /т.е. на запад/. Към 5000 м краката ми не са добре. Често спирам и притягам “котките”. Ако сега се счупи някоя от тях или се изхлузи – слизам като бобслей в ниското. Лапам въздух. Тук не можеш да не забележиш, че дишаш. Трудно е. Мирише на сяра. На 5200 съм – седлото между двете глави на Елбрус. Тук е малко завет, сядам, пийвам чай и вземам решение. Краката ми са зле, а главата се върти. За няколко часа съм се вдигнал от 3800 на 5200. Мисля. Ако кача върха, слизането по ледника с безчувствени крака може да ми коства падане – а там не бива да падаш. Боли ме, че трябва да се откажа малко преди целта. Върни се, за да опиташ пак. Жалко само, че флага на “Рига хотелс” остана у мен, а печелившите коне този път бяха Теди и Камен.
Ледникът надолу е безкрайно тегло за краката. Някой стиска палците ми, сякаш с клещи.

26 март

Опити няма да има вече. Изкачването свършва. Слизаме в ниското. Правим здрава вечер с новите си приятели от Петербург и Ростов. Доктор Толя от Ростов, който заедно с Монката прегледа палеца ми, заяви, че не е по славянски, ако не полеем победата. Правим го да е по славянски.

27 март

Отново пътуваме. Приелбрусието остава зад гърба ни. В Пятигорск 2 часа автобусът пълзи през огромен пазар – тук има всичко, а край не се вижда. Хирурзите в Минерални води казват, че палецът трябва да се почисти от мъртвата тъкан в България. Аз съм съгласен. На гарата за пръв път чуваме за бомбите в Югославия. Да, доста неща са се случили в наше отсъствие.

30 март

Влакът се източва по моста над Дунав. Радвам се, че скоро ще видя семейството си. Първото зимно изкачване на най-високия европейски връх от русенци вече е факт. Да се готви първенецът на Африка.

Автор: Явор Асенов